ПРЕД НАРОДНАТА БИБЛИОТЕКА



Слънцето грее и снегът бавно се топи,

Кирил и Методий ме гледат с тъжни очи,

а аз, простакът, пред тях броя си дните

-сливам се кротко с на раята съдбите.


Отстрани, на пейка една, е седнал старик,

слънцето нежно озарява бледия му лик,

а очи му в годините минали гледат замечтано

и все се надяват смъртта да дойде по-рано.


И аз отчаян се взирам в тълпата красива,

нейното битие всяка надежда у мене убива,

кара ме над мечти им позорни да се присмивам

и на живота проклет врата със злоба да извивам.


Обръщам се към братята-първоучители

и ги питам къде са днешните ни будители,

и кога успя дотук да стигне лудостта моя,

че разпалено със статуя да говоря и споря?


Толкова ли е силно човешкото отчаяние,

че неусетно се превръща във страдание?

Толкова ли е силна човешката простота,

че след себе си оставя единствено пустота?


На тези въпроси надали някога ще си отговоря,

но за надежда никога няма да спра да се моля,

винаги ще желая и искам за човека доброто,

дори и да се налага да го постигна чрез злото.

Прочетете още:

1 коментара

  1. Силно, само две забележки, старик и смърт (силно но не на място) И браво човеко , само така. Браво Крис.

    ОтговорИзтриване