ГРАЖДАНИНЪТ



Аз ли? Аз име нямам. Преди имах, но го забравих. Човекът, който го носеше, вече го няма или поне не се показва – скрил се е някъде дълбоко в моето съзнание и не желае да го виждат.

Аз живея тук, наблизо, няма двеста крачки, в една таванска стая. Много е хубава, но понякога ми се струва тясна и често излизам на покрива – седя си просто и гледам; наблюдавам хората, преминаващи с бързи крачки по улицата. Не винаги съм живял тук, не. Преди имах къща в предградията на София, но вече не си и спомням точно къде. Малко ми се губят спомените; сигурно е от лекарствата, затова и спрях да ги взимам от известно време. Но и сега съм доволен от своето жилище, все пак е на една от най-красивите улици в столицата ни – „Граф Н. Игнатиев“ се казва, но повечето тукашни ѝ казват просто „Графа“. Работа не знам дали имам. Може и да съм призван за нещо – е, със сигурност съм, всеки човек е, но аз лично все още не съм разбрал за какво точно. Но защо да продължавам да те отегчавам с празни приказки. Тези неща не са важни.

Ето ме сега съм си навън, в градинката пред черквата „Св. Седмочисленици“. Тук е много приятно – минават много хора през деня, а пък вечер има деца, т.е. тийнейджъри – аз им казвам деца, защото съм доста по-възрастен от тях – мисля, че съм около четиридесет, ако те интересува, но не съм много сигурен – забравих вече и това. Не, не седя по цял ден тук, разбира се. Само, от време на време, спирам да си почина или да изчакам моя приятел от отсрещната жилищна сграда. Ние сме и съседи, да. Не му зная името, защото никога не сме разговаряли, но сме доста близки като цяло. Вечерно време, когато той вечеря със семейството си, аз ги наблюдавам от покрива. Вижда се всичко като на театър и аз се чувствам сякаш съм на гости при тях. Често дори разговаряме, но те явно не могат да ме чуят, защото не ми отговарят. Нищо! Не им се сърдя, нали сме приятели…

Та, той, моят приятел, той си има жена и две дъщерички. Те са още мънички, едната е на осем, а другата на десет. Знам, защото почти всеки ден ги изчаквам след училище и ги придружавам до вкъщи - човек никога не може да бъде прекалено предпазлив, нали така? Те учат близо до дома си, в едно училище, помещаващо се в много красива стара сграда. За малкото разстояние до тях, всичко може да им се случи; всякакви хора ги има в днешно време и аз трябва да се погрижа те да се приберат здрави и читави. Със съпругата на приятеля ми също сме близки. Рядко пропускам да я изпратя до работа. Тя работи близо до НДК, затова ходи пеша и аз се разхождам с нея. Тя е много добър човек. Веднъж дори ми купи хляб. Не разбрах защо го направи, но това показва, че е загрижена за мен. По принцип само ходим по улицата заедно - аз говоря, но тя никога не ми отговаря, може би защото спазвам известна дистанция от около двайсетина крачки и не може да ме чуе или просто защото май не знае, че я изпращам. Но нищо! На мен ми е приятно с нея. Тя е и много красива жена! Винаги е облечена делово и има изключително изискани маниери и държание. Много ми напомня и на моята съпруга. Да, бях женен преди. Не че съм се развел или нещо, просто живота ни раздели, съдбата ми я отне. Веднъж просто се събудих и тя беше мъртва, а аз бях целия в кръв. Бях стиснал здраво един кухненски нож - сигурно за да я предпазя от хората, които я убиха, но не съм успял и са ме зашеметили. Когато полицията дойде, ме арестуваха. Няколко години ме държаха в нещо като болница и точно от тогава започнаха да ми се губят цели месеци – до тогава само моменти забравях от дъжд на вятър. Наистина ми е много неясно какво се случи тогава и през няколкото години прекарани в болницата. Там имаше лекари, които доскоро ме навестяваха и си говореха с мен, даваха ми някакви хапчета, но аз един ден разбрах, че искат да ме отровят и започнах да ги изхвърлям през прозореца или в тоалетната. Извинявай, отклоних се без да искам; обичам просто да говоря. Понякога ми става много скучно и самотно, и гледам да използвам моменти като този да си побъбря с някого. Говорех ти за съпругата на приятеля ми, да. Като я гледам ме кара да се чувствам някак си странно. В мен се пораждат приятни чувства и си спомням красиви моменти. Например, като за моята покойна жена. Картинките, които преминават през съзнанието ми понякога дори ме възбуждат, особено като си спомня последните ми мигове със съпругата си. Няма нищо по-красиво от студено и окървавено голо женско тяло, затова много често и мастурбирам от покрива, докато я гледам как вечеря.

Да, драги ми, аз много харесвам червения цвят - той ми е любим! Обожавам да гледам кръв - доставя ми едно такова странно удоволствие, без което не мога. Имам си хоби дори, което се изразява в това да ловя гълъби на покрива. Хващам ги и си ги нося в стаичката, където ги лекувам. Правя им операции, ампутирам им крилата, а понякога, когато е безнадежден случай, просто ги евтаназирам, като им режа главата. Тогава е най-забавното – кръвта започва да излиза на струйки, топла и гъста, стича се по ръцете ми като мънички червени рекички и след като се насладя на този миг, бавно я облизвам. Но ловенето на гълъби не е лесно - като ми се случи няколко дни да не мога да си хвана нито един, отивам в банята и на мивката бавно започвам да режа ръцете си със затъпено швейцарско ножче. Дълбая и режа с всичка сила и ето - кръвта започва бавно да се стича по кожата ми и да капе тежко по белия порцелан. Няма нищо сравнимо с човешката кръв! Тя е много по-особена от всяка останала. В нея сякаш има капчица от самия човек, част от душата му, абсорбирала се, докато кръвта е текла по вените му. Ах, колко е приятно да се гледа това, мога да го правя с часове, но в един момент започва да ме боли и да ми се вие свят. Тогава се превързвам набързо и си лягам да спя, но преди това измивам мивката, за да не види старата вещица от долния етаж, когато дойде сутринта да ми донесе храна. Казва, че ми била някаква роднина, но аз знам, че ме лъже. Знам, че иска да ме отрови и затова, преди да ям от храната, първо я оставям за един ден на прозореца, където през нощта дощъкват големи черни хлебарки и започват да пируват. На сутринта, ако не са измрели, значи става и за мен. Хапвам си я набързо, а понякога и хлебарките изяждам, ако са си взели прекалено голяма дажба. Аз ги знам тях, хлебарките, те само гледат да наблажат, ама при мене такива не минават! Знам също, че и носят информация за мене на Правителството. Не на официалното, а на онова, дето контролира света! Знам ги аз тези работи, но за жалост никой друг не ги знае или поне са малко хората, който са наясно с нещата. Затова и не се къпя вкъщи. Пускат киселина да тече от душа в банята ми, знам аз - искат да ме убият, да ме елиминират, защото знам прекалено много. Знам аз…

Така си живея аз спокойно и кротко.



I

Днес се разхождах из улиците безцелно – имах почивен ден. Моят приятел е в командировка, а жена му не е на работа, също така е и събота, затова и училище няма за децата. Нямаше какво да правя и реших да отида до паметника на Съветската армия. Ето ме тук сега, седя си на пейката и гледам децата със колела и скейтборди как правят разни номера. Говорят си, смеят се и понякога падат. Аз точно тези моменти чакам. Стискам палци и се надявам някой да си счупи нещо, за да мога да се насладя на божествения звук от трошаща се човешка кост. О, колко обичам този звук. Прекарвал съм по десетина часа, заслушан без да мръдна от пейката, тръпнейки в очакване някой да не успее да овладее колелото си след скока и да се сгромоляса на земята, и да се чуе „Прас!“. О-о-о да-а-а! Случвало ми се е дори да свърша в гащите само от този шум. Хората са ме гледали странно понякога, как се гърча на пейката и пъшкам – не мога да ги разбера аз тях. Какво толкова има в мен, че ме гледат с такъв интерес. Сигурно съм много красив, затова! Но защо пък не искат да разговарят с мен и бягат, след като тръгна след тях?



II

Мисля, че сме март месец, но може и да не сме.

Днес, докато изпращах съпругата на приятеля ми до работа, видях един микробус с много познато лого на него, спрял до една аптека. Спрях и се замислих, след това поседнах и продължих да мисля. Бях сигурен, че някъде преди съм го виждал това лого и то доста пъти. След часове напрягане на мисълта си спомних - ами да, та аз съм работил преди за тази фирма! Бях…не помня какъв бях и какво правех. Да, разбира се, сега ми става по-ясно. Трябваше да започна работа при тях, защото изгубих много пари поради някаква причина преди това. Работех при тях по много часове на ден, да сега си спомням! Спомням си също как жена ми идваше често по обяд, но аз никога нямах време да изляза да хапна с нея. Беше ми трудно. Тези спомени ме карат да се чувствам зле. Защо не мога да си спомня толкова много неща? Това е заради онези хапчета, дето ми пробутваха в болницата! Да , няма какво друго да бъде! Аз добре правя, че вече не ги пия. Ха, мислят се за много хитри, но аз съм по-умен! Следващия път, когато дойде докторът, ще му дам аз да се разбере! Той сигурно е агент на Правителството! Ами да, сигурно му е наредено да ме наблюдава и дрогира. Ами ако аз съм също бил агент и знам някакви тайни, то иначе за какво да го правят? По-лесно ще им е да ме убият, но може би само аз знам тези неща и те чакат да се изпусна при разговорите ми с доктора. Ах те, дяволи мръсни, ще им покажа аз на тях! Но чакай, стоп – хапчета… Да-а-а аз работех с хапчета, ами да – аз също съм агент! Но сигурно вече съм им станал неудобен и са решили да си играят с мене, аз знам, аз знам, аз знам… Та, ето, че и хората от буса ме гледат странно – сигурно ми четат мислите в момента! Още сега ще им покажа, че не се страхувам от тях. 

–Ей сега ще ви прекърша вратовете, както правя с гълъбите – имам опит в тия неща, да! Защо ме гледате толкова уплашено, а? Хей, къде тръгвате, елате де, елате да си побъбрим само! 

Страхливци! Като видяха, че отивам към тях викайки, веднага подпалиха нанякъде – да доносничат за мен, сигурен съм в това. Страхливци! 



III

Минаха две седмици, от когато се видяхме или бяха три, или може би четири, не зная! Хайде да се разходим до училището. Трябва да взема малките и да ги заведа до тях.

Ето ни нас, ето я оградата и входа. Нека да отидем само малко по-настрана, за да не ни вижда охранителят. На няколко пъти го хванах, че ме гледа подозрително – сигурно и той е агент на Правителството, затова по-добре да не вижда за кои деца идвам – така е по-безопасно за тях. Ето ги и тях, излизат. Да тръгваме лека-полека подире им. Те са много пъргави и бързи, и може лесно да ни избягат, хайде. Виж ги колко са мънички, а колко са им големи чантите. Добре че живеят наблизо. Да, мънички и крехки, и беззащитни… Ние с теб трябва да ги пазим, инак всичко може да им се случи, нали ти казах – ненормалници навсякъде. Днес, например, преди да се срещнем, докато слизах по стълбите, чух вещицата да говори с някого. Явно го изпращаше и му обясняваше за някакъв луд, че сега бил по-добре - пиел си хапчетата и кротувал, само че не можел да познае собствената си майка. Що за човек би било това да не може да познае родната си майка – ужас! От това, което чух, разбрах, че бил полудял, защото изгубил работата си и попаднал в тежък период от живота си. И сега, не само, че не можел да познае майка си, ами преди години, когато полудял, заклал жена си! Представи си, що за хора има около нас! Та, човекът я успокояваше и ѝ каза, че пак ще мине след седмица и ако трябва ще поговори и с него. Но аз знам – с луд човек не можеш да се разбереш! Лудият си е луд – трябва да го заключиш в лудница, защото не знаеш кога и какво може да направи! Толкова е объркан светът – побъркани навсякъде, и представи си, един от тях живее в моя вход и ми е съсед – безобразие!



IV

Празник! Докато се разхождах днес по „ул. Алабин“, близо до Телефонната палата, на ъгъла на една пресечка блъснаха куче. Голям черен джип профуча с бясна скорост, явно човекът е бързал за някъде, и помете средно голям уличен пес. На никого не му направи впечатление, защото трупът падна близо до кофите за боклук след удара и на никого не пречеше. Аз постоях известно време на отсрещния тротоар и се взирах в кучето. Исках да си го взема за домашен любимец, да не бъда сам, нали знаеш, да има кой да ме развеселява, когато ми е самотно. Поогледах се и претичах до кофите. В тях видях голям черен чувал пълен с боклук. Взех го, изтърсих го в кофата и прикрих кучето с него. Занесох си го вкъщи и сега съм го оставил под малкия кръгъл прозорец до леглото ми, за да свикне с обстановката. Кръстих си го Минчо.

Сега седя на стълбите пред врата. Тук, по принцип, никой не ме притеснява, защото има само една таванска стая и аз съм се разположил в нея. Често слушам как някой съсед излиза или влиза, поздравява друг съсед или говори по телефона. Но почакай, секунда, ето някой се качва по стълбите! Чувам тежките му стъпки как отекват една след друга. Нека се скрием да не ни види и да чакаме, да слушаме. О, не! Качва се право към нас! Ето, мина и предпоследното стълбище. Това е! Свърши се – намериха ме от Правителството! Трябва с нещо да се защитя; не мога просто така да се предам. Бързо, да влезем у нас. Така, леко да затворим вратата, за да не ни чуят, готово. Ето тук някъде трябва да имам инструменти – намерих длето! И то ще свърши работа – само да се осмели да влезе и Господ после няма да може да го намери къде съм го закопал! Но сега нека пазим тишина, все едно ни няма – тихо! Чувам го, спря се на долния етаж, звъни на врата на старата кранта – сигурно тя му доносничи за мен! Мамицата ѝ!

***

Вече тридесет минути минаха откогато влезе при дъртата. Стоя си в тоалетната и се опитвам да чуя нещо от разговора им по тръбата за комина, но до мен достига само неразбираемо боботене. Ще изляза пред врата и ще го дочакам да излезе, а след това ще го проследя го стълбите и ще му смажа черепа с длетото. О, колко кръв ще потече - ще бъде като празник. … Най-накрая! Излиза! Говори с вещицата нещо. Мисля, че ще мога да ги чуя ако се наведа малко през стълбището. „…в неделя ще имам време да мина да донеса папката, следобед е добре, примерно към три?…“ 

Папка! Каква ли папка ще носи? Сигурно в нея ще има някаква информация за Правителството или нещо за плана за елиминирането ми. Да, точно така, ето че се издъниха – аз разбрах за папката! Сега няма да правя нищо. Ще изчакам до неделя и ще я отмъкна. Днес е сряда, имам време да се подготвя. С това длето доникъде няма да стигана – трябва ми истинско оръжие. Но аз пари нямам да си купя, трябва да отмъкна от някъде. Да, така ще направя. Сега да се приберем и да помислим.

Минчо, защо не си мръднал от прозореца, не ти ли е топло да те пече слънцето там? Няма ли да разгледаш новия си дом? Ела, нека си поиграем. Тук имам една кутия, ела да видиш, в която си пазя главите от гълъби – ползвам ги като топченца и си играя с тях. Хайде, ела да ти покажа.



V

Четвъртък е.

Днес докато ходих по улицата при пазара, на една сергия видях подпряна брадва. Търговецът сигурно я ползва за нещо, но ще се наложи да му я взема. Тя е мъничка, идеална да я крия под дрехите си, а и става за рязане на всичко – изглежда остра. Довечера, след като леко се стъмни, ще отида преди да затворят сергиите и ще я взема. Тогава клиенти няма, търговците прибират стоката си и ще мога да се промъкна незабелязан и да си я прибера – нали все пак съм бил агент на Правителството. Също мислих и за неделя. Спомних си, че съм виждал дъртата да ходи на църква преди обяд. Реших да се намъкна в нейния апартамент и да се скрия някъде. Ще ми е лесно, защото знам къде си крие резервен ключ за апартамента и за мазето – под една от саксиите между етажите. Сега ще се прибирам – трябва да нахраня Минчо. Взел съм му връзка праз лук, дано да му хареса – нещо ми изглежда болен. Затворих го в тоалетната да се изходи, но единственото, което прави е да изпуска някаква течност от всички дупки по тялото си – сигурно е настинал.



VI

Още два дни остават до неделя. Снощи успях да свия брадвата. Минах зад тезгяха на сергията и си я окачих на колана. За жалост собственикът ѝ ме видя и трябваше да тичам с всички сили. Успях да се скрия в един двор между сградите и той не можа да ме види в тъмното. Постоях си там около час, за да бъда сигурен и след това се прибрах. 

Минчо още не се оправя – притеснявам се за него. Но както и да е. 

Преди малко в градинката пред черквата „Св. Седмочисленици“ , докато чаках да стане време да се видим, случайно зърнах моя приятел. Притесних се, защото от няколко дни не съм го гледал как вечеря със семейството си, не съм изпращал жена му до работа, дори не съм взимал децата му от училище. Не исках да ме види и затова извадих от най-близката кофа един вестник и си закрих лицето с него, правейки се че чета. За мое неудобство той седна на една пейка недалеч от мен. Останах неподвижен, за да не му се набия на очи. Седя известно време и изведнъж някакъв много странен човек с каскет и тънък шал отиде при него. Двамата се прегърнаха и се заговориха за нещо. Аз толкова се изплаших – реших, че покрай мен и близките ми са започнали да ги следят от Правителството – сигурно хлебарките са им издали с кого поддържам взаимоотношения, те са такава напаст. Доближих се тактично, за да чуя какво си говорят. Мъжът с каскета му обясняваше нещо за някакви хора - сигурно го успива и чака подходящия момент да попита и за мен. Но когато заговори моят приятел се успокоих. Оказа се, че се познават от деца и просто го кани на рождения си ден, извикал го бил, за да си поговорят, защото не са се виждали отдавна. Как съм могъл да забравя рождения ден на най-добрия си приятел? Трябва да му се реванширам! Реших, че след като се оправя с агента и старата в неделя, ще отида у приятеля си да го изненадам. Ще гледам да е преди останалите гости, за да имаме време да си поговорим. Благодарение на агентските си способности дочух, че ще се събират в осем часа, затова аз ще отида към седем – моят приятел нямало да го има вкъщи, защото щял да минава при сестра си, която нямало да може да дойде на рождения му ден. Тъкмо ще имам време да си поговоря с жена му насаме.



VII

Не харесвам съботите! Мразя ги дори! Почти няма хора по улиците - всички изчезват някъде.

Постоях малко на покрива, но заваля дъжд и се наложи да се прибера. Минчо не искаше да си играем и се наложи да го изкъпя, защото миришеш на лошо. Няма и гълъби сега като вали – много ми е скучно. Лежа на леглото и гледам пожълтелия таван. Четох някакви стихове на някакъв си Пушкин – харесаха ми, но ми омръзна да чета. Имам много книги при мен и не знам от къде са се взели – винаги си ги е имало. Повечето от тях съм ги прочел точно в такива моменти като този. Дали да не помисля за утре, все пак е голям ден – ще започна битката си с Правителството, а след това ще съм на рожден ден на моя приятел. Какво ли да му подаря? Мислех си за Минчо, защото нямам много време да го извеждам, но няма да е удобно сега като е болен. Ще попитам жена му утре, като отида у тях и набързо ще измисля нещо. Наточих си брадвата, приготвих си длетото - какво друго да правя? Я да се огледам; рядко го правя, защото огледалото ми е много криво, а и подозирам, че може да ме наблюдават през него. Добре изглеждам, както винаги, така и трябва!

Старата уруспия сигурно си е вкъщи. Сега ще е добър момент да ѝ отмъкна ключовете от под саксията. Сутринта, като дойде с храната ми каза, че няма да излиза – какво ме интересува мене, защо изобщо всеки ден идва? 

Ето ги ключовете – един за апартамента ѝ и един за мазето. Защо пък да не сляза до мазето – там винаги има алкохол, да си пийна и да преговоря плана си за утре.

***

Нещо хубаво да ми се случи днес най-накрая! Намерих цяла бутилка с ракия и то хубава. Изпих вече няколко чаши, преговорих си всичко в главата, Минчо не искаше да пие с мен – нищо, нека си почива да се оправи. Аз ще отида на покрива да се изкъпя на дъжда, а остатъка от ракията ще си оставя за утре, преди да започна да изпълнявам плана си – така ще мисля по-добре.



VIII

Защо целия свят трябва да се обръща срещу мене? Защо? Не съм лош човек, а ме карат да правя лоши неща. Но аз съм решителен - ще се боря до последно и няма да се дам агентите на Правителството да ме манипулират!

***

Днес, след като станах, първата ми работа бе да избия всички хлебарки в стаята си. Бях ти казал, че те всъщност ме подслушват и доносничат на агентите. Не бях сигурен, но снощи се убедих! Докато си спях като бебе, след хубавата ракийка и разхладителната баня на покрива, се събудих от леко тракане по малкото ми прозорче. Станах и светнах лампата, и тогава ги видях – хлебарките, на талази се изливаха в стаята ми и се насочваха към Минчо – искаха да го отмъкнат при агентите като заложник, да го измъчват, докато не им каже всичко, което знае за мен. Без да се замислям, обух дясната си обувка и започнах да ги тъпча с всичка сила. Чуваше се как пукат под крака ми, започнаха да бягат хаотично – не бяха очаквали такъв развой на събитията! Явно не ги бяха обучили как да действат в критични ситуации. Стъпквах всяка черна точица, която виждах на земята. Това ми отне около пет минути, след което поседнах изморен на леглото. Мислих известно време. Вече ставаше опасно за мен да стоя тук – трябваше да изчезна. Утре щях да нанеса силен удар по клетката от агенти, която ме преследваше и след това ми трябваше местенце, на което да изчакам да утихнат нещата – колко съм хитър! За да предпазя Минчо от лошите хора, реших в крайна сметка да го подаря на моят приятел. Увил съм го в едно одеяло и съм го завързал хубаво със цветна връвчица, точно като подарък. Дано не му е много задушно вътре, но ще трябва да изтърпи няколко часа – нали трябва да е изненада!

Та, така ми започна деня – борбата с Правителството никога нямаше да спре, усещах го в червата си. Но нека се заемем с важните неща! Нямаме никакво време за губене! Вече е обяд и трябва да заемем мястото си в апартамента на дъртата преди да се е прибрала. Готов съм – облечен съм с най-чистите си дрехи! Доизпих си ракийката и кръвта ми вече кипи!

***

Ключът щракна! Вътре сме! Сега само лекичко да затворим вратата без да вдигаме много шум. Идеално, нея още я няма, имаме малко време да си измислим удобно скривалище. Нека да огледам. Искам ми се да си намеря местенце, от което да мога да наблюдавам, да ми е удобно и да мога да изляза без да ме видят – да ги изненадам. А пък защо ми е да се крия? Нали в крайна сметка ще ги убивам. По-добре да си седя в спалнята. Те сигурно ще седнат във всекидневната. Ще ги послушам малко и след това ще изляза и ще си свърша работата. Да, точно така ще направя! Да проверим дали всичко е налице – брадвата си е на колана ми, длетото си е в джоба ми, а разумът в главата ми – да започваме!

***

Някой отключва вратата! Чудесно, дори не ни се наложи да чакаме дълго. Хм, не чувам гласове, старата сигурно е сама. По стъпките ѝ мога да преценя, че отиде в кухнята. Да излезем тихичко, без да ни усети. Приготвям си брадвата - стиснал съм я здраво. Дали да я повикам, за да се обърне? Почти съм зад нея, трябва да мисля бързо! Ако ѝ забия брадвата в тила дали ще тече повече кръв, отколкото ако я изпраскам през лицето? Да си направим експеримент – ще ѝ счупя черепа отзад, пък да видим. Тихичко пристъпвам към нея, явно е зле със слуха, защото вече съм на две крачки зад нея, а не се е усетила още. Нещо прави на масата, но не мога да ѝ видя ръцете. Спирам, поемам си дъх и слагам началото на борбата ми с Правителството с един замах. И ето…брадвата потъна в тила ѝ… Дори не изпищя, а просто се чу приятният звук от чупене на кост и се сгромоляса на земята пред мен. Хм, количеството кръв не е малко, но може и повече. Започна да се образува малка локвичка върху светлите плочки. Сигурно ако извадя брадвата от главата ѝ ще потече повече. Ех, мамицата му, заклещила се е! Ще я настъпя по бузата и ще дърпам брадвата – виждал съм, че така правят дървосекачите, като им се заклещи брадвата в някое дърво. А така! Излезе с малко зор и наистина потича повечко кръвчица. Ех, колко е красиво! Ако знаех, че човек може да си достави такова удоволствие само с един замах, досега да бях избил сума ти народ! Ох, колко изморително е обаче, нека да поседна, да си почина. Не, ще седна на земята, за да гледам кръвта от по-близо. Изглежда като червен балон, който се издува бавно, бавно. Това е, направих първата стъпка в борбата си с Правителството – изключително съм доволен от себе си! Един доносник по-малко! Сега остава да изчакам агента с папката да дойде, но до тогава да си поиграем. Ще ти покажа колко хубаво мога да рисувам с кръв. Късмет имаме, че стените са бели. Те ще бъдат платото за твореца в мен!

***

Позвъни се! Трябва да се изправя, сигурно е агента! Идва точно навреме, както бе казал, нито минута по-рано – типично за човек с неговата професия. Жалко, че трябва да зарежа изобразителното изкуство и да се заловя за работа, но какво да се прави – дългът ме зове! Да му отворя или да изчакам да влезе сам? Врата е отключена – ще се скрия зад нея и ще чакам. Чувам го как диша само на крачка от мен - само една врата ни дели. Отново позвъня. Сигурно се чуди защо няма никого, дали да му отворя? Все пак не е прилично да оставям гост да чака пред вратата – това го прочетох в една от книгите, които имам. Но я почакай малко! Какъв гост ми е пък този на мен? Нито се радвам, че е тук, нито пък съм си вкъщи, че да ми е гост. Той е престъпник, а не гост! Почука! Вече се изнервя, усещам го. Скоро ще натисне дръжката на врата и ще влезе и аз трябва да съм готов. Брадвата е здраво стисната, а длетото е в джоба на палтото ми – готов съм! 

Дръжката на вратата леко се накланя –той влиза. Открехва предпазливо, но още не го виждам, не се показва. Бавно пристъпя; казва нещо, но не го разбирам. Виждам вече рамото му и лявата страна на лицето му. Възрастен е, облечен със синя риза; продължава да държи дръжката и да оглежда – сега е моят шанс. Замахвам иззад вратата, брадвата преминава през китката му като през масло – той започва да крещи. Ужасът в очите му е примесен и с изненада – разбира, че с него е свършено и знае, че аз знам! Отрязаната му длан продължава да стиска силно дръжката на вратата и от нея се стича кръв по чергата в коридора. 

–Къде отиваш, къде тръгна – няма да избягаш! Защо викаш – никой няма да те чуе!

Ето я и нея – заветната папка. Изпусна я на земята, когато му отрязах ръката. Сега със здравата си ръка се държи за отрязаната – трепери и гледа като полудял. Време е да довърша започнатото. Хвърлям брадвата и изваждам длетото. 

–За теб съм измислил нещо по-забавно, драги ми.

Приближавам се бавно, а той не помръдва – продължава да ме гледа с изциклен поглед и да заеква, сякаш въздух не му стига. С един бърз замах длетото потъна до половина там, където допреди миг беше лявото му око. Сякаш застина! След секунда се свлича по задник на пода и не помръдва вече! От отрязаната му китка продължава да блика кръв по синята му риза, а от окото му се стича червена сълза по цялото му лице – сълзата на убиец! Иска ми се да се насладя на гледката, да си поиграя мъничко, но нямам врем за губене – трябва да прочета папката, а и след няколко часа съм на рожден ден и не трябва да закъснявам.

Сложих дъртата и агента да седнат на масата в кухнята, за да си побъбрят, за каквото имаха да говорят. Реших да не ги притеснявам и просто грабнах папката от земята и си тръгнах. На излизане свалих ръката на агента от дръжката на вратата и я хвърлих в коридора, за да си я вземе като си тръгва, та после да не се връща.

***

След като се прибрах и прочетох какво пише в папката, легнах на леглото да си почина малко преди да тръгна към моят приятел и си пуснах Висоцки на стария грамофон. Размишлявах върху прочетеното. В папката имаше моя снимка и до нея някакво име, което никога не съм чувал. Сигурно е една от самоличностите, които съм имал докато съм бил агент. Явно съм забравил и това, след като са започнали да ме дрогират. Интересен персонаж съм играл в предишния си живот. Лекар фармацевт с две деца и голяма къща. Как ли съм успявал да се правя на такъв, какъвто не съм? Сега разбрах защо се припознах в логото върху един автомобил преди време – компанията, за която е работел персонажът ми е с това лого. Ах тези мръсници! Колкото и да сте ме дрогирали, аз все ще си спомня всичко някога! Има и още много неща написани за този човек, но повечето не ме интересуват. Интересно ми беше само, че за да ме премахнат мен са обявили прикритието ми за луд човек, след което са направили така, че да не мога да си върна старата самоличност и са се погрижили да забравя всичко. Копелета! Не желая да се тормозя повече с тези глупости, ще го дообмисля утре. Сега нека да почина и да отивам да се забавлявам.


IX

Докато вървя към входа на моя приятел си мисля разни неща. Днес наистина надхвърлих себе си. Дори се възгордях, като видях произведенията, които изрисувах с кръв по стените у дъртата. Разбрах, че съм художник по душа! Ще ми благодари някой ден, че ѝ декорирах скучните бели стени.

***

Пристигнах! Влизам във входа и започвам да изкачвам стълбите. Мисля си, дали ще се хареса Минчо на малките. Притеснявам се малко – ами ако някой от гостите му донесе по-хубав подарък? 

Мисля, че това е вратата, да влезем без да звъним - така ще изненадаме, който си е у дома. Би трябвало само жената на приятеля ми да е тук, но може и малките да са си вкъщи. Да пристъпваме леко, за да не ни усетят. Леко затварям вратата, готово. Сега да видим, Минчо е добре увит и чака да стане сензацията на вечерта – идеално! Чувам женски глас, сигурно е съпругата! Да се придвижим бавно и да погледнем. Да, ето я, говори по телефона и подрежда чаши на една маса, сигурно за гостите. Украсила е много хубаво за рождения ден. Да погледнем в останалите стаи дали децата не са тук. Ето ги и тях. Вратата на стаята им е леко открехната - играят си. Ще влезна и ще им оставя Минчо. 

–Здравейте мъничета, как сте? Бъдете тихи сега, аз съм приятел на баща ви, а това тук е подаръкът за рождения му ден. Вземете го и си поиграйте с него - много обича гълъби. Аз сега ще отида при майка ви, а вие стойте тук и си играйте, но кротко.

Защо ме гледат така и не казват нищо, сигурно са срамежливи, милите ми те. 

Да видим сега какво прави майка им; дали е приключила телефонния си разговор? Да, сега седи на канапето и нещо прави на лаптопа си. Дали ще успея да се промъкна без да ме забележи? Пуснала е и музика - сигурно няма да ме чуе. Лекичко да пристъпим зад нея и да отидем до кухнята. Там ме чака инструментът на вечерта. Ето го и него – голям и лъскам кухненски нож. Ще ми трябва, за да ѝ прережа гърлото, защото знам, че иначе ще вика – не мога да разбера защо хората винаги правят това, като ме видят в дома си? Колко е величествен, а колко още по-красив ще бъде с кръв по него! Бога да поживи този, който е измислил ножовете. Ако не бяха те, нямаше да мога да се наслаждавам на кръв, когато ми е самотно и няма гълъби. 

Бавно пристъпям зад нея, тя не очаква нищо - колко е вълнуващо всичко! Заплеснала се е в лаптопа си и слуша музика, а аз съм зад нея и се наслаждавам на момента, държейки здраво ножа в ръка - колко е вълнуващо всичко! Сега просто ще я хвана за брадичката и ще клъцна нежното ѝ вратленце…и кръвта ще потече. Хубаво, че е облякла червена рокля - поне няма да си личи толкова, а нали е празник – трябва всички да изглеждаме перфектно. 

За миг успях да се пресегна и да ѝ запуша устата; усещам ускореното ѝ дишане по ръката си; започва да буйства – сега е моментът. Прокарах ножа по цялата дължина на врата ѝ и тя се отпусна сякаш заспа. Аз я отървах от напрегнатото ежедневие и я накарах да си почине. Все още я държа за устата, но май вече няма да викне повече – идеално. Ножът – кървав и лъскав – величествен! Сега ще го оближа; м-м-м колко е приятен соленият вкус на топлата кръв, току-що излязла от вените на човек. Нека да минем пред нея и да видим творението си! Еха, колко грациозно се стича кръвта по врата и гърдите ѝ, направо ме възбужда! Мисля, че няма да има нищо против да ми помогне да се облекча, все пак съм красив мъж, а пък приятелят ми също не би възразил – та нали затова сме приятели! 

–М-м-м, колко хубаво миришеш, защо не се разкрачиш, както си седнала. Дай ще ти помогна , ето така! Какви сочни и меки бедра имаш. Ще ти сваля гащичките, за да започнем по-бързичко, че гостите може да дойдат скоро. Каква мекичка розичка имаш и колко приятно ухаеш отдолу, но няма достатъчно кръв; жалко, че не си в цикъл. Но сигурен съм, че има още останала в теб и ти трябва да ми я дадеш!

Захапах я с всичка сила отдолу и топла гъста кръв бликна в устата ми. Поиграх си да я дъвча още мъничко, след което се надигнах, свалих панталоните си и ѝ вкарах надървения си член в окървавената ѝ пеперудка. Топлата гъста кръв е перфектна за лубрикант; колко много неща научих днес! Малко е тясна и безжизнена, но сигурно се притеснява. При всеки мой тласък достигах до нова фаза на моят душевен апогей, а разпраното ѝ гърло продължаваше лекичко да изплюва по някоя друга струйка кръв. Не мога повече, ще свърша! Толкова кръв има наоколо, по нея и по мен, че няма човек на земята, който да може да се сдържи. 

–Ще свърша в теб , нали нямаш нищо против? О да! Това беше върховното удоволствие за моят член! Ох, не трябва толкова да се натоварвам за кратко време; не е добре за сърцето ми. Но поне беше много хубаво; сигурен съм, че и на теб ти хареса. Колко бавно и красиво се стича примесената с кръв сперма от катеричката ти. 

Трябва да си почина мъничко…но какво? Някой отключва вратата! Сигурно е моят приятел, най-накрая! Бързо да си вдигна гащите; моля те и ти си прикрий срамотиите, не е прилично така. Аз ще отида да го посрещна. Къде ми е ножа?

Да притичаме бързо зад вратата и да изчакаме да влезе, както чакахме агента. Ето го влезна. 

–Изненада! Здравей, приятелю, честит рожден ден! Всичко е готово да празнуваме – децата си играят с Минчо, оправил съм жена ти, само да не викаш и ти остана!

Забих ножа право в гърдите му, а той ме хвана за ръцете и се опита да каже нещо докато се свличаше на земята. Задави се с кръвта си и погледът му застина в една точка. Готово!

– Хайде да отидем при жена ти, оттатък. Ела, дай да ти помогна, ух че си тежък. Ето, седни тук до нея. Да ви сипя ли вино? Не желаете? Добре, аз пък ще си сипя и ще седна на терасата да си премисля деня и да почина, а пък после, като дойдат гостите, ще се напием всички заедно.



X

Колко е спокойна вечерта, въпреки минаващите тълпи от хора само на метри под мен. И трамваите, с тънкия звук на камбанките си, дори не се чуват. Срещу себе си виждам покрива, от където съм гледал насам толкова много пъти; колко различен изглежда от тук. Но колкото и да бе хубав и ползотворен денят, не мога да спра да мисля за Правителството. Дълбоко в себе си съм сигурен, че някой ден ще ме намерят; защо тогава трябва да бягам и да се боря? А и по този начин излагам близките си на опасност – моят приятел и семейството му не са в безопасност докато аз съм тук. Трябва да се махна, но къде да отида? Където и да се скрия и да бягам, те винаги ще са в опасност докато съм жив. Единственият начин е да изчезна наистина, но така пък ще донеса победа за Правителството в борбата помежду ни… Не! Аз ще съм победител, защото най-значимото нещо на този свят са хората, които обичаш да са в безопасност и ако това изисква моята смърт съм готов на тази жертва. Тогава Правителството няма да е победител а победен, ще ликува, но няма да разбира голямата картинка - значимите неща в живота. Седнал тук, на перваза на терасата и се сещам за една достойна смърт за моята ценностнобогата личност, а именно да полетя със вятъра надолу към тълпата и да се ухиля на света размазан на паважа – да това е! Ето, изправям се, допивам си виното на екс, избърсвам кръвта от устата си и се приготвям да се отпусна в ръцете на Всевишния! Политам към тротоара под мен с широко отворени очи; колко бавно изглежда всичко по време на последния полет на човек, а колко бързо всъщност летя. Аз допринесох днес за добруването на хората по целия свят с отстраняването на един агент, а с моята смърт подарявам на своя приятел и на семейството му сигурност и спокойствие. Летя и виждам как земята се приближава към мен, и изведнъж… Прас и край!

Днес света губи един опълченец, един боец, един творец!

Костите ми се натрошават в един миг и сътворяват неземна симфония от звуци, гъделичкаща всяка частица от душата ми; зъбите ми изхвръкват натрошени, чак до трамвайните линии; от всеки отвор на тялото ми започва да тече пихтията, в която са се превърнали вътрешностите ми при удара; хората започват да пищят и да ме наобикалят – божествено! Виждам се размазан на тротоара, но сега се издигам нагоре вместо да падам; виждам моят приятел с жена си, седнали на канапето – щастливи и спокойни, дори и децата им са около тях вече – явно Минчо им е доскучал; ето го и покривът, на който толкова много прекрасни мигове съм изживял с моите приятели и с гълъбите – дори ми става малко мъчно като виждам всичко това; ето ме и мен – вече далеч под краката си виждам размазаното ми тяло, хората около него и стичащия ми се мозък по тротоара – ако сега бях там, долу, и наблюдавах тази гледка, несъмнено щях да свърша!

Прочетете още:

0 коментара