ИЗКОННОТО НАКРАЯ



Ние всички спокойни ще умрем накрая

и ще станем част от майката земя,

всички ще изчезнем, които сме живели

и ще се питаме, какво ли от живота сме видели?


Той ни е предлагал единствено самота,

а накрая ледената прегръдка на смъртта,

тя само е нашата утеха вечна,

тя е надежда ни безкрайно лесна.


Ще си спомняме ли с болка на лице

страстите на нашето сърце?

Ще мислим ли за нашите деца

в чера и мрака на нощта?


А дали ще искаме да се завърнем

-света за кратко пак да зърнем,

ще искаме ли отново да живеем,

ще желаем ли песните да пеем?


Със живота тъжно ний да грачим,

по земята волно ний да крачим

и да сме отново със любимите ни хора,

отърсени от на съдбата ни позора.


Отново да обичаме и да мечтаем,

отново да мразим и ругаем

и пак да пожелаем ний смъртта,

отчаяни от на душата ни страстта.


Но надали за живите тогаз ще мислим,

надали земните дела ще бистрим,

тогава ние ще сме си свободни

да загърбим страстите безплодни.


Тогава ще се припознаваме

в лицето на смъртта

и ще се усмихваме

запленени от на небитието песента.


Няма да помним терзанията душевни,

няма да знаем за съдбите земни,

ще бъдем от светлината заслепени,

ще бъдем отново чисти и преродени.



Прочетете още:

0 коментара