ПИСМО



Като призрак идваш в съня ми, облечена в бяла коприна,

тъмнината и мрака прогонваш – душата за миг е щастлива.

Но защо си тръгваш...? Не желая да го правиш…


Искам поне за миг по-дълго до мен да останеш,

мило да ме погледнеш, с усмивка зарадваш и за ръка да ме хванеш.

Защо не го правиш...? Толкова скромни желания…


Думи красиви шепнеш и надежди безценни ми даваш,

само с присъствието си обичан да се чувствам ме караш.

Нали и аз те обичам...? Мисля, че го знаеш…


Жадувам за шанс любовта си с теб да споделя,

дори да се случи да сгреша – знай, че не съм искал да те нараня.

Нали ще ми простиш...? Все пак съм просто човек…


Глупак не искам да бъда, но понякога, без да искам, такъв ставам,

от чувствата си към теб сигурно заслепен оставам.

Ще се обичаме, нали…? Това е моята единствена мечта…


Да се усмихнем един на друг и грешките си да поправим,

за всичко нека да забравим и на любовта си да се оставим.

Аз винаги ще те обичам…

Прочетете още:

0 коментара