ВСИЧКО...II



–Е? По-добре ли си от миналия път, когато разговаряхме?

–Не съм и никога не ще да бъда!

Ах, страдание, страдание…

Защо тъй безмилостно и жестоко ме измъчваш,

защо ме правиш тъй нещастен и унил,

къде сгреших, че тя толкоз много ме намрази,

къде изгубих любовта ѝ, та да се върна и преоткрия?

Как да я накарам да прости на моята жалка личност,

как да я накарам отново да е добра и мила?

Ах, любов, любов…защо си тъй жестока…

–Тя сега до теб ли е или не е,

че си тъй нещастен и сломен,

от съжаление и липса угнетен?

–До мен е всеки ден сега

и успява да успокои моята душа.

Но скоро ще си тръгне от болното ми ежедневие

и така на сърцето ми ще причини нелечимо поражение.

Сега съм щастлив, че всеки ден я виждам

и въпреки, че се държи студено, аз не се обиждам.

В момента получавам това, което заслужавам

-мъка и страдание от онова, което обожавам.

–А мислиш ли, че още те обича

или каквото е чувствала към тебе го отрича?

–Ох, не зная, не зная!

Или по-скоро не желая да го зная.

Ако разбера или ще летя, или ще умра,

но ще накарам себе си да разбера.

Аз зная, че не ѝ беше лесно,

да рискува толкоз много зарад мен и моите чувства,

да ме направи най-щастливият, макар за кратко,

а аз не оцених напълно това, с което ме даряваше,

защото не разбирах напълно това, което правеше.

Дори и да съм изгубил любовта ѝ,

не желая да изгубя самата нея.

Прекалено ми е скъпа и жизненоважна,

за да си простя тя да продължава да ме мрази.

–Защо не ѝ кажеш или не я попиташ?

–Аз прекалено много я обичам,

че с моите чувства да я навличам.

Обещах, че вече няма да го правя,

пък тя ако има малко милост,

сама ще ме повика при нея да ѝ разкажа.

–Значи не спираш да я обичаш?

–Непосилно ми е да го направя!

Дано не ѝ е неприятно чувството на любовта ми,

опитвам се да не го натрапвам постоянно,

но amor tussisque non celantur.

–А сърцето ти? Какво се случва с него?

–Сърцето ми от скръб е раздрано –

липсата го стиска безпощадно,

освен да съжалява и да страда,

от него друго за сега не става.

Само любовта ми си стои,

едното ми прекрасно чувство – озарява го с лъчи

и крехкия му живот крепи.

Но от мен съдба му не зависи,

без значение какво си мисли,

защото сърцето ми…

сърцето ми си остава само нейно!



Към "Всичко...III"

Прочетете още:

0 коментара