СТИХИЯ
в нея хиляди мисли сноват,
стените студени - черни и грозни,
притискат ме и сякаш крещят.
Свит в ъгъла треперя и плача,
в мрака непрогледен съм сам,
страхът прегръща ме до болка,
дъхът ми пресеква – оставам си ням.
Навън чувам бурята тежка – гърми и трещи,
самотата, с яростна злоба, вика и крещи,
моето име изрича, иска душата ми да сломи,
– да събори моите четири стени.
Но понякога демонът на любовта нея довежда,
става ми уютно и топло, дори тъмнината изчезва,
с очите си силни и усмивката – топла и нежна,
веднага към светлината тя ме повежда…
Протягам ръка – лицето ѝ красиво да пипна,
но демонът идва, усмихва се леко и я отвежда,
тогава мракът се връща и светлина не остава,
0 коментара