СТИХИЯ



Една празна и тъмна стая,

в нея хиляди мисли сноват,

стените студени - черни и грозни,

притискат ме и сякаш крещят.


Свит в ъгъла треперя и плача,

в мрака непрогледен съм сам,

страхът прегръща ме до болка,

дъхът ми пресеква – оставам си ням.


Навън чувам бурята тежка – гърми и трещи,

самотата, с яростна злоба, вика и крещи,

моето име изрича, иска душата ми да сломи,

– да събори моите четири стени.


Но понякога демонът на любовта нея довежда,

става ми уютно и топло, дори тъмнината изчезва,

с очите си силни и усмивката – топла и нежна,

веднага към светлината тя ме повежда…


Протягам ръка – лицето ѝ красиво да пипна,

но демонът идва, усмихва се леко и я отвежда,

тогава мракът се връща и светлина не остава,

студът ме обгръща и продължавам да плача…



Прочетете още:

0 коментара